НОНЕТИ
Владислав “Хезаяни” Атанасов
българска, първо електронно издание
1999
дизайн на книгата
Явор Цанев
(sait background taken from Андрей Рублев - "Ангел")
НОНЕТИ*
Съдържание:
Човекът който отглеждаше бонсаи
Отварят се око в око
Смъртта е равенство за теб и мен
Този който ни тегли с въже?
Светкавици догонват труповете бавни
Около душата ми злото се скупчва
Дайте му страха голям на всички нощи
Това и най-човечният дочаква
Добре живях доколкото цветята
Пълен е домът ти стар
Вятърът събаря планините стари
Щом думите по устните се плъзнат
Наближавам своята пределна възраст
Покрай фермите за хора
Когато погреба любимата писалка
Светлина е тялото на Бога
Владетелите сучат от небето бяло
Изправената безпомощност прохожда
Смъртта в открита черна лимузина
Ще проговори седмият
Дали смъртта е дълбокият дол?
Сънят ми е сив и сънищата са сиви
Мъртвото море разстила кости сухи
Не говорете с мен а със самата есен
И в мене диша бъдещата смърт
Наведена ниско над гроба
Когато смърт със гняв изпие
__________________________
* нонети –
1. музикални творби за девет инструмента;
2. деветостишия в кн. Нонети, изд.Dreamweaver, Русе, 1999г.;
3. всевъзможни вариации на невъзможната тема за смъртта.
из Н О Н Е Т И
----------------->
Човекът който отглеждаше бонсаи
откри Тринайсет хиляди луни
в Едно изречение за птици.
С малко по-големи от лешник бягства
Малката Мария и Баба Село
отказаха Опит за пътуване
от т.А(з) до т.Я(лунапарк”Ентропия”)
в търсене на Покълналия знак.
Да, прави сте - нищо не ви е ясно.
----------------->
Отварят се око в око
под падналия край на думите
притиснал леко дишащата плът
отварят се внимателно до “скръц”
на смазания прешлен младини
върти се охлювият рог за стръв
потръпваща ключалката се зъби -
отварят се душа в душа
прииждащите в тяло спомени.
----------------->
Смъртта е равенство за теб и мен:
ти имаш ключ и аз съм ти го дал
аз имам своята врата и ти ме следваш
о, колко сме учтиви - даваме си път…
Смъртта е равенство което ни разделя
защото всеки е един в самата смърт:
за мен е стих изял до край сърцето ми
за теб е праг - прекрачвай си го сам.
О, пак ли сме учтиви? Пак ли?
----------------->
Този който ни тегли с въже?
Само малко да поизсъхнем на слънце?
Винаги знае деня и часа отреден?
Мъртвите ангели вдига от ложето?
Пищи в ушите на живите той?
Като сметана плътта разпенва?
Смазва глупавите въпроси от бой?
Провлачва крак в следата хлъзгава?
И разпилява в стихове костите им?
----------------->
Светкавици догонват труповете бавни
до вчера ледени сега гърмят главите
разкъсват крясъците ципите прозрачни
и давят смисъла си в мъртвите води.
В посока вятърна проблясват остриета
и пламналата плът сред тътен крачи
душите от памук за миг се стапят
на черни салове по кървави вълни.
Смъртта със здрави мрежи ще ги влачи.
----------------->
Около душата ми злото се скупчва
когато го няма там ангела стар
тогава ме виждат самотен да пуша
да вкарвам блажено отрова в кръвта.
Търкалят се се вещи и счупени чаши
развяват се голи до кръста жени
пиянски захилен е гробът ми празен
умора го рони от всички страни.
И бухвам се в него разчорлен и страшен.
----------------->
аз: Това и най-човечният дочаква
когато “хлоп” захлопва се пръстта
ключарят червей слага катинара
и някак вяло плъзва се в плътта.
тя: Това е дом на твоя пир последен
едни за всеки по размер стени
сега си лек и до костта разтребен
и малко притеснен да не вали.
аз: Но малко притеснен съм че вали.
----------------->
Добре живях доколкото цветята
стъпкани в пътеки дишат волно
тук-там следи от колела железни
и някой шип вдълбан под кожата.
Добре се забавлявах, казвам ви
черти отвесни пазят в мене спомени
тук-там следи от дребни челюсти
и две очи завинаги затворени.
Добре е. Беше. Не, не ми се спори.
----------------->
Пълен е домът ти стар
с космите на мъртви кучета
неоглозгани докрай неща
се търкалят и скимучат.
Неоглозгали докрай костта
сенки плътоядни стенат -
рицар, дявол и смъртта
дюреровски властно шестват.
Пет до нула и - цевта.
----------------->
Щом думите по устните се плъзнат
и сцепят кожата на тъмната ви мъка
щом челото и веждите му дръзки
напомнят ви за двупосочния ни пъкъл
щом духнете в ръцете си студени
и там се стоплят кухите пътеки
щом спомените наведат ви на колене
и сте готови с прошката навеки ...
... добре е некрологът да е кратък.
----------------->
Наближавам своята пределна възраст
още малко старост и ще полудея
гони топката ми Смърт по двора
и заклещва я в гнездо от клони.
Време е да се катеря по дървото
да събличам дрехите от време тесни
там кълват те птиците небесни –
зрелостта човешка си е техен дял.
А тежи пространството в омекналата кожа.
----------------->
Покрай фермите за хора
Покрай изстиващата като комета
любов. Между утрото и залеза.
Покрай сълзите и смеха
покрай растежа и смаляването.
Между преднината и настигането.
Покрай мое и твое
покрай живота и между смъртта
сърцето ми обединено разума разполови.
----------------->
«Светлината е тялото на Бога
огънато на две от приливите
вълна помитаща от край до край
доволството на живите едноутробни.
Душата Му е неговият Мрак
по отливи ковчезите забодени
безбрежна смърт и помирение
на мъртвородени и живот износили...»
С подобни мисли чукам на вратата.
----------------->
Владетелите сучат от небето бяло
за да порасне черният им страх
кръвта е път и малкото го е узнало
а там където обич има: има смърт.
За робите и червеят е стряха
на дом с прозорци гледащи пръстта
смъртта е път – и слепите разбраха
че там където мрак е: е и светлина.
А жертвите какво си пожелаха?
----------------->
Ще проговори седмият -
дълбоко в себе си
ще провокира края
на три и четири.
Обединени ще ги стапя
в сърцето си кръгло.
Сред себе си ще ги плени
в квадрати триъгълни.
Яма е седмият в себе си, яма.
----------------->
Дали смъртта е дълбокият дол?
Дали е жаба гладна за ларви?
Има ли граници свои и свой произвол?
Или по инерция всичко повтаря?
Не, смъртта не е дълбокият дол.
Не квака от глад по някакви ларви.
Няма граници свои в поднебесния свод.
Но обича, ах как обича да се повтаря.
Затова тя е всичко това.
----------------->
И в мене диша бъдещата смърт
свредло калява в камерите ми горещи
в пътеките ми мозъчни разхвърля клопки
и птицата на старостта надушва отдалеч.
Отглежда в тялото ми бъдещия трап
приготвя воина с воинските му принадлежности
на какавидата ми от месо и кости
разтваря ципа и я хвърля в тъмното.
А в тъмното гъмжи от умирачки.
----------------->
Наведена ниско над гроба
Смъртта мляска ли, мляска
троши кости, оригва мозъци
етикетът не я притеснява.
В поредната порция хора
не отделя настрана произхода
не се мръщи над пол и над вяра
не подбира цвета на кожата –
само с пръст ги соли и ги лапа.
----------------->
Когато смърт със гняв изпие
душата ми в червена глътка
и пръст набъбне от росата
по челото в конвулсна тръпка
когато ангелът извае
за тялото ми костна дреха
и сложи надпис:”Без утеха!”
щом камъкът под прах се скрие:
тогава споменът ще вие.
към входа
триада
има ли къртицата очи
tarows of madness & children
стихотворения и други спомени
|
