ТРИАДА
владислав "хезаяни" атанасов
русе, 1997
художници:
иван иванов - йоаний
александър петков
превод на английски:
иван симеонов
нели стефанова
ВХОД
Когато кухите ребра
изпълнят се с Надежда
отделя се едното
облича се във плът
и Светлина.
Решетките на таза
ме спират да се влея
но влива се Реката
на живота
и малкото кълбо
пораства
в царственочервена
топлина.
ПОКЪЛНАЛИЯТ ЗНАК
І
На умове безоки рожба
стоя пред вас
трепери споменът
за моето зачеване
дълбае с мисли
своята кора
и в неговите напъни
се мокря
(мен ми е нужна
тази мокрота).
ІІ
С напрегнати
езици и фалоси
ме търсят
в тесните кутии
на телата.
Познавате ръцете им
те следват утъпканите
бели пътища
с посоки
стигащи до край –
дори до точката
в Йоановата мистика –
по-сигурни
от всякакви нозе
пребродили
неизброимите пътеки
на нашия свят
кръг.
ІІІ
Покълвам
уверено и романтично
Аз Неволникът
с усмивка по-безразлична
от блясъка
на гилотинен нож
разчитащ в гънките
на вратовете
в стоварващото се
безмълвие
присъдената
справедливост
и всяка пустота
която изпълва
новообразуваните
разстояния.
ІV
Познавам ръцете им
така добре
както ги познавате
и вие –
привикналите
към обещания
когато протягате
десниците си
за милостиня
или ръкостискане –
когато в сънищата
често ги целувате
и мокрите
с несъществуващи сълзи
на словоблудството
покълналия
знак.
ОПИТ ЗА ПЪТУВАНЕ
от т.А(з) до т.Я(лунапарк Ентропия)
като разстоянието е незначително
І
Когато няма въпроси и хора
до теб
да ти посочат пътя
към триждиславния
Цариград
вземи от моята мъдрост
за да утолиш
безпътието на нозете си.
ІІ
Чуй думите ми
които те зоват
да изкачиш брадата
на Скитника Евреин
и там горе
клоните и корените
да откриеш
три смеещи се прага
способни да възвърнат душата
на умрял.
Последвай пътя очертан
в лабиринта на ухото
ту питомен / ту див
като заек подскачай
между извивките
които клоунски
се
налевят и надеснят.
Но те не са везни
защото се стапят
като пясък изтичащ
между пръстите
но те не са и часовник
защото
ще се движиш
нагоре и надолу
без тях
и едновременно
ще виждаш
всичко
когато в теб
(по-малък от бълха)
ще се прицелват
нос и клюн.
Докато дланите ти
със своите 28 фаланги
залепват по гърба
на Захаринчо Облаков
а звуците пищят
яхнали олющени коне
погледни нагоре
към картоненото слънце
и ако синята луна
го е засенчила
към изхода
се отдалечи.
ІІІ
Има мрак и мрак.
Ако искаш да срещнеш
в този път Левиатан
по-добре за думите ми
забрави.
ПРЕГРЪЩАМ ТЕ
~ридание над нечий гроб
чийто и да е той
ридание изпълнило чашите
на вашите последни
пустеещи земи
за които имате утъпкани
пътеки;
~умирам да ридая
докато в Машина светът
износва кинолентата
на ХХвек
сред бледи кадри
на безлюбовни утрини
и залези
обвити в мирис героичен
на статуи
от градове
с омръзнали улици
и мръзнещи стари
врабчовци;
~блъскам се в навалицата
на изпращачите
закичвам ги
с траурни крепове
и си
~мисля за Този които крепи
напращелите ни членове
(с тел –
тип булгарикус)
към телата
за глинените ни супници
във форма на сърце
за трудолюбивата къртица;
~ах това ли е времето
за живот –
с календарни дати заети
да се прощаваме;
~лежат в гробовете нашите
длъжници –
нашите мили
чичовци и лелки
които до вчера
ни разсмиваха
със своята тромавост
или с прекалената си
енергичност;
~аз им нося увити
в мъртви вести
букети
по вашите (утъпкали и в
словото ми) пътеки
докато
риданието
~коли живите тайнства
както моята мащеха-баба
коли пилета
на почернелия
дръвник.
ЧОВЕКЪТ КОЙТО
ОТГЛЕЖДАШЕ БОНСАИ
Огънят ближе крехката
суха утроба
на камината
(поставена на запад)
в тази къща
строена по времето
на последните
прерийни индианци.
Неговата светлина
и небрежен
пукот
обгръщат раменете
на седящия до прозореца
мъж
и вън
в аквариума на небето
птиците изглеждат
неестествено
студени и едри –
каквито са и двете му
ръце
с изтърбушени
зинали китки
хванати в белезниците
на застиналия поток
от спечена кръв:
идеална храна
за пощурели от глад
бонсаи.
СТИХ
Тя пристигна в моята къща
приседна на моя диван
и погали моята котка
искаше име да й дам.
Каза ми:
Име й дай!
Тя има име - отвърнах й -
"Татко" се нарича.
Татко? - Тя затвори очи
и под клепките
зениците й се втвърдиха.
"Татко" се нарича -
повторих в нищото.
Мъртъв е той,
бащата на своя син,
и мъртво е името
в името на неговия син...
Тогава тя стана от моя диван
(вдигна ръце
опипвайки нищото):
Няма обич
с която да не те обичам сега -
каза само с устни.
Като татковци
като смърт
като нещо отдавна наволя.
Моля те
дай й име сега
само ново име и дай:
нейното е: "Обич моя".
ELISA
Играят сред слънце от пясък
две малки златооки деца
могила от стрита вечност
разделя ги
към билото й
те бавно вървят
море до колене се стеле
към хоризонта
под крилете на чайките
разтопени гласове и крясъци
препират се хладни вълни
с паноптикума на лятото.
... Изкривените им от удоволствие
лица се роят в изобилие по смлените
от Великан огледала
които хрущят под краката...
В червено и черно виждам
как крачат тези деца.
Тишината е преди последната
стъпка.
Grandemalissimo!
Погледите им се срещат
като върхове
на шпаги.
Уловени в 1
мрежата на беса ги мята
от небосклона до Ада.
Опитвам се да викам:
"Елайза, Елайза..."
Опитвам се да развържа
с разтреперани слова
нежността на езика си
да предизвикам защитата й
(дяволски бяла
с щит от остри пера)
сякаш тези вкопчени на
могилата ангели
са моите могилни изпращачи
на дарения ми с тяло път
който след (...) години
на упреци и недомлъвки
ще легне в удобната
за всички
пръст
под барабанно-грохотен
елайзин дъжд.
МОЯТ АПОКАЛИПСИС ТИХ
Надвива времето
с галоп отвързан
препускащата моя сянка
догонват архангелите мътните слънца
и ги пробождат с гняв.
Луната плаха
като лъв се бори
за тъмната си половина
в която уморените нозе на Бога
почиват след дълъг път.
Навървени редици голи от слепи
слепят плътта си хладна.
Плът в плътта като врати смъртта затваря
и чупи сърцата остри.
От всички слънца последното
изпуска зайче бледо и в страх
то се провира в костта
за да засити нервните ми окончания
докато сянката ми в полет тих
отнася гаснещия пулс.
МАЛКАТА МАРИЯ
На малката Мария
сополът й тече –
кафява слуз
от разтопени
гниещи звезди
угаснали отдавна
в междувремието.
И малката Мария
весело размазва
тази лесна плячка
на порастващото
розово носле.
А някъде – в отворения
пъп на вечността
където Слънцето е Мин
а Йона е Луна –
копнеят мъртвите деца
да си играят
с веселата Мира.
И ако имах
седемкратен смях
щях да се отдам
на веселбата
със деца и лъвове
които яхат се подред
в разчертаните
квадрати
на играта.
EXTIRPATIO
Няма тайна в причината
да искате раздяла
но търсите раздяла без причина
за да запее с глас на малка птичка
повърнала отровен залък.
Няма тайна в деленето на залеза
на черни клетки всред утробата
на нищото
където кит от бури остарял
отвън-навътре
пясъци изгризват.
Няма тайна в аурата на мозъка
осъдена да потъмнява
щом тленното духа докосне
и го превърне в сол кристална.
Няма тайна. Искате пощада за
вашите безкрайни магистрали
в които кръв и глас
се разминават
когато
острието
пада.
АНГЕЛЪТ
Летните дни влизат
под козината
на зимната мечка
и осветяват
гнилите й вътрешности
като газен фенер.
Пещерите в свода
от кости
приютяват
тяхната топлина
и към ноздрите потича
блаженство
дъха предъвкващо.
Рефлексията
на мускулите
се сменя
от освободено
постоянство
а по плътта на клепките
полепва черен прах.
Тогава
сред безвкусните
снежинки
нагоре се издига
сънената рошава
душа.
МОЛИТВАТА на св.Хезаяни
Градът на Иезекииловата мъдрост
опитай се да си представиш
споделяй с всички своите впечатления
пророчествата в себе си недей задържа
освободи на брата си ръцете
длъжниците си събуди с усмивка
естествено и ти длъжник бъди на
Този Който те е пазил с надежда
ангелогласно протръбил да се покаеш:
Мир вам окаяни и святи хора и повече любов!
ИЗХОД
Когато бос застана
пред прага
и протегна ръка
студена
извървеният път
зад мене
ще се разпадне в миг
на тъга.
TriadA
joanni: triada, 1997
alexander petkov: triada, 1997
изход
|
