ДНЕС
Владислав Атанасов
българска, първо електронно издание
2010
------------>
Днес
Изправени пред тихите
и твърди върхове на своите
отгледани от плът и дни затвори
където съкровените и
неизречени от никого слова
подобно на заключени
създания стените блъскат
изгася крясъкът без звук
живените години —
умелият да вижда всичко
съзира как тъмнеят
привидно вечните звезди от
небосклона.
Така отгръща утрото
вседневните ни бдения
и този безпределен гнет
да бъдем упоявани
с илюзията че ни отвръщат
с обич за всяка обич —
за смелостта да спрем
да сочим своя “Аз”.
Умелият да вижда своя “Аз”
разбира че няма затворниците
светлите си тайни да разпръснат.
Отдалечават се безмълвно
нашите минути и никой
тяхната разтапящата се
смисленост не гони.
Изправени пред Днес
едва струят от нас желания
в които само миговете
на взаимно докосване
оплождат нищото и в нищото —
красивите му тихи очертания.
------------>
Споделено
Потърсих поетическия гений
за следното:
Кажи ми,
някога ще доживеем ли
отговори на вътрешните си
гласове,
които питат ли питат...
А той скри лицето си с криле
и пред тях с букви
от син мъх изписа:
“Тези, които питат,
са тези които ще отговорят.
Само чакат знак, ключ
или понякога
съвсем случайно
слънчево зайче по лицето,
докато блажено се излежаваш
под дървото на времето.
Толкова много има за удивляване,
че отговорите така и няма
да насмогнат.
Само стой буден.”
------------>
Розата на Рилке
"Роза, о, чисто противоречие, радост
ничий сън да не бъдеш
под толкова много
клепачи."
И в този ничий сън
секунда преди заспиването
покълва синапеното семенце
на утрешния ден.
В чистото и безропотно
противоречие на кошмара
хиляди очи оглеждат
тъмната и светлата
половина на всяко нещо.
Влагата бликаща от душата
разтваря свитата пружина
на растежа.
В скелета и сухожилията
се събира силата
и първото движение
повдига завесата на утрото.
Окото вижда Днес и
от устните на влюбения
излитат хиляди невидими
усмивки.
Роза е тази
която бди над нас.
------------>
Утрешният ден
Има неща непреведими,
неправедни и непредвидими.
Но не в това е въпросът.
Да бъдем в утрешния ден,
с неговите 24 часа —
това е всичко,
от което се нуждаем.
Пак и пак.
------------>
На майка ми
15 са пръстите, които чакат търпеливо, когато
протягаш десницата си към мен, за да ме вдигнеш.
Отново и отново. Техният ред понякога не идва,
стопява се тялото ти, грижата — полека се оттегля
като вълна, която се е уморила да прегръща бреговете.
15 дни (и никога по-малко) твоите очи забулвам,
далеко от теб се крия в хралупата на топлото си
съществуване и само новите бразди в набъбналото
корито на милия ти поглед ми показват колко
безпощаден е резецът на времето.
В 15 секунди казвам: Да, да (далеч съм и съм добре)!
15 са многото неща, които се крият в недовършените
пътеки, и намерението ми да ти ги поднеса оставя
ненаписани листчетата на единствената за празника
(получена от теб) стерилна роза.
15 в живота означава много повече отколкото
15 под мъха на миналото, моя мамичко, но знанието
само ме смълчава от всичките пропуснати поклони,
забравени от мен да поклоня!
... тук и в космоса на вечните 15-ти дни от календара
на септември, на звездите, на червените градини,
в които всички само теб приветстват...
------------>
Бланшо
“Има момент в живота на човека — и следователно на хората, —
когато всичко е завършено, книгите са написани, вселената мълчи,
съществата са в покой. Предстои единствено задачата да го кажем
и тя е лека. Но тъй като има опасност това допълнително слово
да наруши равновесието – а и от къде да намерим силата да го кажем,
къде да го вместим? – ние не го изричаме и задачата остава недовършена.
Само пишем, това, което и аз току-що написах;
в крайна сметка не го и пишем.”
Има момент в живота на човека — и следователно в дните му, —
когато изглежда, че всички започват да го разбират и когато
(окрилен) си мисли, че разбира всичко и всички. Това е утехата
за изстиналата любов, за изгасналата комета зад десетилетните хълмове.
Това е награда за храбростта да очакваш и да вярваш, че ще бъдеш разбран
и че ще можеш да докоснеш този дар — да разбираш.
Това е потвърждение, че си бил способен да обичаш.
В живота ние пишем върху вода, ние пишем в себе си.
------------>
Лисиците
Вечер е.
Мисля си
че месецът е единственият свидетел
на всички мои (а и ваши) отминали нощи —
отгоре навярно изглеждат като малки коренчета
разпрострели се в кротката пръст.
Или — като всички мъртви лисици в равнината.
Източният вятър удря с длан по бамбуковите щори
но Там не е нито звук
нито е място — Там е пролука в нищото
където лисиците прекрачват в гроздовия рай.
Това е седем прага преди царството небесно.
Една италианска поговорка казва
че кожухарят разкроява повече кожи на лисици
отколкото на магарета.
Е да — но как изискано светлината струи
под всеки косъм от лисичия кожух
на неговата съпруга.
------------>
Чжуан Цзи Мередит Хезаяни
Когато се храня, или просто похапвам,
сърцето ми бие с еднаква сила —
като опашката на водна костенурка
върху плосък речен камък в плитка езерна тишина.
"Мъдрецът е изпълнен с безпокойство
и с нерешителност да предприеме каквото и да било,
затова той винаги постига целта си."
Когато не се храня, или когато е още един,
заседнал като птича кост под езика, ден —
в мислите ми има висок необуздан мост,
от който мъж, съсечен от сабите на годините,
се хвърля с думите:
"Възхитително, възхитително, благодаря Ти, Боже!"
Удивително е как ден след ден същата сила
съхранява моето достойнство.
------------>
Генро
Пред прозорците, гледащи на изток.
Стоя неподвижен и леко подвит
като оризова хартия,
докосната от дъха на дъжда.
Сърцето ми, стиснато от силната
длан на мрака,
се облива от стиха на Генро:
"Всички приятели от моето детство
сега са прочути.
Те обсъждат философията.
Пишат очерци и критични бележки.
Аз пък остарявам.
За нищо не ставам.
Тази вечер само дъждът ми е приятел.
Горя тамян и неговото благоухание
ме успокоява.
Слушам вятъра, проникващ в прозореца ми
през бамбуковия параван."
Може би е време звездите
да слязат от пиедестала си
и да прегърнат някого.
------------>
* * *
Небето потъмнява в моя зрак
но ангелите в него свити не ридаят
на кратките ни земни часове
избухване във сълзи слага краят
потъваме подобно мъртъв рак.
И раждат се отново пак и пак.
Живот да имат мъртвите желаят
и себе си, и този мъртъв свят
във който вълци кучетата лаят
и който е пробит, но със капак.
Обичан свят...
"...ненацелуван"
зная, зная.
------------>
* * *
Знам че всичко вече е казано
то е докоснато, употребено
чистите ръце лежат студени
под устни натежали от живот.
Знам че е забравен произхода,
снимката с 1-та свещ е черна
пламъкът око отваря в нищото
сивата земя от там ме гледа.
Знам че днес отвързват възел
свързаните нишки по земята
буквите на укротеното вървене
спират в непрогледна тишина.
Знам че този стих не свършва
с точката поставена полека
имаше ме, после пък ме няма
някой пее, знам че пее нещо.
------------>
Деца играят вън
Деца играят вън.
А вън покрит е с мрак.
Дори светулките налегнал ги е сън.
Угаснал е фенерът. Спим.
Прегърнал ни е дневният човек.
А те са вън.
И няма срок за тях.
И няма тежест в тяхната игра.
Те нямат плът и не лежи вина
под одеялото на нощния им смях.
Не ги преследва час и някой
който в този час е закъснял.
Играят вън.
Дори да съберем красивия им звън
те не увяхват във вази като цветя
те не са птици
нито са затворници.
Децата вън са милиони острови
скрити от лоши погледи
и думи.
------------>
* * *
Детето днес което първи думи срича
утре в себе си света ще иска да разлиства
сред обедни слънца в захлас ще спира
и пладне неусетно ще изправя на крака —
в следобеда двамина ще разрошат сянка
живеният живот потъва лесно в дрямка
при залез птиците потъват в тъмнина
и в старец сух пришива нощ смъртта.
Остава път, прораснала трева и ямка.
------------>
изход
стихотворения и други спомени, 2008
tarows of madness & children, 2003
има ли къртицата очи , 1998
|
